Леа Коен

Леа Коен Наградата „Вик” като тенекиена обеца

Провалът на наградата ВИК може да украси като тенекиена обеца много уши.
На мен лично тя напомня известната комедия на Ст.Л.Костов „Вражалец” и историята с фалшивите каймета. Канадско-британско-германският Вражалец Едуард Вик обаче не само излъга , но и поруга българските писатели, наредили се на опашка за неговите жълтици, като ги нарече „недоразвити”, а българската публика „нечетяща и необразована”. Който не вярва, може да прочете неговите интервюта в световнонеизвестния вестник „ThisIsNottingham от малкия английски град Нотингам (292,000 жители), където отскоро благодетелят на българската литература се е установил, а също и в българското списание на английски Vagabond, в които господин Вик откровено, както рядко го е правил в България, разкрива не само възгледите си за България, но също и любопитни подробности  за бизнеса си, състоящ се от вълнуващи дейности като преводи на етикети за бутилки, на упътвания за различни видове апарати, за препарати и материали за строителната индустрия и други подобни високо литературни дейности. Впрочем в цялата гротескна история с наградата Вик колективна роля на Вражалец изиграха също и литературните лобита, които си я прехвърляха от един лагер  в друг, откровено търгуваха с нея и я използваха като средство за реклама на определени свои лица и любимци, което им служеше за трамплин към други доста по-доходоносни проекти. Обстоятелството, че това се правеше без зачитане на елементарни етически правила и едни и същи хора се изявяваха ту като членове на журито, ту като наградени от него, или като адвокати на лобитата си, от които печелеха с извънлитературна дейност, явно не притесняваше никого. Както не притесняваше и обстоятелството за изключително подозрителния кръг, който се заформи около наградата, като връх на всичко беше участието в него на компрометирания бизнесмен Ковачки, на някаква дама, занимаваща се с лотарии, както и на бившата ни еврокомисарка, назначена от Вик дори за председател на жури, обстоятелство, което накара мнозина да се запитат какви точно бизнесотношения имаше Вик с дирекцията за преводи към ЕК. Склонна съм дори да мисля, че голяма част от писателите, чиито книги под формата на някакъв списък, бяха използвани като параван за тази дейност, дори не си даваха сметка, че участваха в лотария с предварително набелязани номерца.
Господин Едуард Вик няма нищо общо с литературата, но й нанесе два доста силни нокаута : първият с това, че изобщо обяви тази награда и вторият, че се отказа от нея по напълно безцеремонен начин, с което анулира не само дейността на фондацията със същото име, но и всички наградени книги.
Тази награда имаше много съучастници и всички те сега гузно ще замълчат. Литературните лобита ловко ще се прехвърлят към други хранилки, например в киното и в телевизията (впрочем това вече е видно), наградените автори ще се окажат в конфузно положение на изоставени любовници, а глашатаите на наградата поради привичното им безсрамие изобщо няма и да помислят за отговорността, която носят с това, че заблуждаваха в продължение на пет години обществеността с една грубо скроена манипулация, чиято цел никога не е била литуратурна.
О, щях да забравя! Господин Вик беше обещал, че всяка от наградените книги щяла да бъде преведена и издадена на английски. Според английското правосъдие неспазването на публично дадено обещание се наказва със затвор. Но така е в Англия. У нас дори бандитите трудно се озовават там. Затова няма никакви шансове господинът да основе литературна награда в Англия. Там си имат Букър, въпреки че господин Вик твърди в интервюто си, което горещо препоръчвам, че българите били толкова несведущи, че си нямали и понятие от този факт. Награда той можеше да основе само в една страна на доверчиви хора, някои от които решиха да се поставят в ролята на туземци, благодарни от щедростта на белия човек.

Публикувано в Uncategorized | Няма коментари »

Трябва ли да скачаме от радост заради ЮНЕСКО?

Леа Коен

Трябва ли да скачаме от радост заради ЮНЕСКО?

Имаше един жизнерадостен лозунг, роден по митингите, когато те още въодушевляваха наивния народ. „Кой не скача е червен” – гласеше той и служеше за хип-хоп рефрен на измръзналата в студените януарски дни на виденовата 1997 зима студентска младеж.

След избора за генерален директор на ЮНЕСКО на г-жа Ирина Бокова, външен министър в същото онова виденово правителство, срещу което студентите скачаха, се появиха медийни съмнения, включително изразени и от членове на правителството, че който на скача от радост от този избор, не е добър патриот. Тъй като според скромното ми мнение двете неща, скачане и патриотизъм, не са обезателно свързани, ще се опитам да обясня, защо не считам за особено уместно радостното подскачане от този изключително контроверсен избор.

Няма съмнение, че г-жа Бокова се оказа на вярното място и във вярното време със своята кандидатура, която в началото не вдъхваше особен международен интерес. Напълно разбираемо и предсказуемо беше, че голяма част от демократичната общественост повлия в хода на избора за неутрализирането на единствения сериозен в стартовата кампания кандидат, Фарук Хосни заради непристойни негови расистки изказвания. Че големи личности като Симон Вейл и Ели Визел се включиха в кампанията срещу Хосни, беше също напълно нормално – и двамата цитирани носят върху кожата си белезите на Холокоста под формата на лагерни номера.  На пръв поглед бихме казали, че не г-жа Бокова спечели, а че Фарук Хосни загуби тези избори в нейна полза заради собствената си невъздържаност и може би глупост. Но за съжаление, така е само на пръв поглед.

Преди три години президентът Георги Първанов спечели своя втори президентски мандат въпреки внезапно лъсналия му агентурен псевдоним „Гоце”, само поради причината, че негов кандидат-съперник във втория тур се оказа напълно противоречивият и неприемлив Волен Сидеров. От това абсурдно съперничество Първанов се възползва също така успешно, както малко преди него направи и Жак Ширак в изборната си борба срещу Льо Пен.

С избора на Бокова в ЮНЕСКО бе възпроизведен отново същият модел, но с една много съществена и не дотам невинна разлика. Детайлите в подготовката на нейната кандидатура дават основание за анализ и размишление върху темата „явни и скрити методи на бившата номенклатура за пълна вътрешна и международна реставрация на влиянието й”.

Днес е вече известно, че основен кръстник на Бокова за поста генерален директор на ЮНЕСКО, както и идеолог на нейната кампания е бил президентът Първанов. С изключително, непознато в преследването на друга политическа цел, упорство президентът лансираше в продължение на почти  година кандидатурата на Бокова, която го придружаваше (в качеството на кандидат?, на посланик?, на специално доверено лице?) в неговите общо взето екзотични пътувания и упражнения в скрита дипломация. Не е чудно, че президентът отдава такова значение на един бивш виденов министър, неговата политическа близост с напълно отхвърления от обществото злополучен кабинет е отдавна известна. Създаването на международен авторитет на г-жа Бокова в качеството й на генерален директор означава вероятно за Първанов пренасяне на авторитет и върху едно крило на социалистическата партия, което, както личи, е особено свидно на нашия президент, и върху което той може би гради планове за нов политически възход, невъзможен в средите на пропадналото станишево правителство.

Всичко това би останало само в сферата на политическите разсъждания, ако не съществуваха няколко важни, неудобни и дразнещи въпроса, свързани с триумфалния избор на г-жа Бокова.

Единият от  тях е начинът по издигане на такава съществена кандидатура, която в една демократична страна би следвало да бъде предмет на обществено допитване и резултат от политически консенсус. Нито допитване, нито консенсус не е имало, защото по стар, изпитан метод задкулисните битки по издигане на кандидатурата са се въртели в тясното кланово пространство на няколкото бивши комунистически фамилии, които продължават да си разпределят власт и влияние. Поради това, кандидатурата на г-жа Бокова няма необходимият обществен авторитет и предизвиква днес толкова противоречиви реакции.

Вторият изключително важен въпрос е свързан с международното присъствие на България. След екзотичните, невъзможни кандидатури на Соломон Паси за генерален секретар на НАТО, на Симеон Сакскобурготски за председател на ЕС, в разгара на кървавата битка, която Миглена Кунева води за собственото си оцеляване, кампанията и изборът на Бокова са пример за добре отработен, хладно премислен и с далечни последици политически акт, за който малцина са си давали и вероятно и до днес все още не си дават сметка. Трябва обаче ясно да се подчертае, че след този избор шансовете на България да заеме важни (много по-важни от символичното ЮНЕСКО!) постове, са сведени до нула. Впрочем за значението на ЮНЕСКО върху собствените ни култура и образование новата генерална директорка вече направи показателно, изключително предпазливо изявление, от което стана ясно следното: 1)ЮНЕСКО не разполага със средства (факт, добре известен след като организацията бе напусната от САЩ, които наскоро се завърнаха напълно символично в нея), 2)ролята му е на „медиатор”, 3)самата г-жа Бокова не е доволна от организацията, която имала нужда от реформи.

Опиянена от една желана, но неочаквана победа, г-жа Бокова благодари на трите последни правителства. Тя забрави обаче да обясни точно мотивите за своята благодарност. А те биха изглеждали така:

1)        Благодаря на правителството на Сакскобурготски и лично на външния министър Соломон Паси, че след провала ми като външен министър на Жан Виденов, ме възстановиха на работа в МВнР и ми дадоха ключ за вратата, през която да мина.

2)        Благодаря на правителството на Сергей Станишев, че ме изпрати посланик в Париж на един от най-престижните за страната ни дипломатически постове, фантастичен трамплин към кариерата ми. Благодаря на брат ми, Филип Боков, понастоящем също посланик, че като външнополитически съветник на Станишев не го остави на мира, докато посланичеството ми не беше уредено.

3)        Благодаря на правителството на Бойко Борисов, че заради ЕС и други грижи не оспори моята почти тайна кандидатура за генерален директор, така както оспорва в момента валидността на кандидатурата на Меглена Кунева за комисар в ЕС.

Г-жа Бокова като опитен дипломат казва малко от онова, което мисли. Но дори, когато дипломатите мълчат, фактите говорят. Едно от последните изявления на г-жа Бокова е радостната новина, че е предложила за главен експерт в Юнеско Виктория Фол. Няма ли това случайно връзка със семейството на друг комунистически патриций – Александър Фол? Е, някои наистина има защо да подскачат от радост с избора на новата генерална директорка на ЮНЕСКО. При това, очевидно не само от патриотизъм.

Публикувано в Uncategorized | 8 Коментари »

Кунева - в собствено риалити “Сървайвър”

Кунева в собствено реалити „Сървайвър”

Ако съществува нещо, с което България да има реални преимущества в Европейската комисия, то е обстоятелството, че разполага с един комисар – точно толкова, колкото имат и най-големите и влиятелни държави в Европейския съюз . Тази фигура не е експертна, а преди всичко политическа и нейният авторитет се разпростира не само върху ръководения от съответния комисар сектор, но и в решаването на редица проблеми на изпратилата го страна. Комисарят има видимо и невидимо влияние, което може да използва като мощно средство за страната си. Поради тази причина всяка страна-членка подбира внимателно своя кандидат, защото в тестето с карти за игра, с което разполага, комисарят е нещо като асо пика, понякога по-силна карта дори и от министър-председателя.

Изборът на Меглена Кунева за комисар преди две години беше недоразумение от всяка гледна точка. Първо, защото се случи във втората половина от мандата на Европейската комисия и не представляваше особен интерес за брюкселската висша администрация (по-скоро символичен акт след приемането на България в ЕС), второ, защото Симеон Сакскобурготски успя да пласира уж между другото за поста свой личен представител в Брюксел и трето, защото привидното безличие на Кунева изглеждаше безобиден и временен компромис във време на преход от едно управление към друго.

Двегодишният срок се оказа обаче изключително полезен, не за самата Кунева, която употреби престоя си в Брюксел в усилия върху илюзорна лична международна кариера, а за българските политици (включително от пропадналото станишево правителство), които много бързо осъзнаха огромната грешка, направена с нейния порочен избор.

През последните седмици между сълзите от раздялата с апетитния във всяко отношение пост Кунева проля и не малко мастило по повод „клетвата”, с която се била врекла във вярност на ЕС и от която се виждало, че била принудена да работи за съюза, а не за страната си. Според  нашата комисарка, в Брюксел важал лозунгът „ЕС над всичко!” С този лозунг Кунева се опитва да обясни днес действията си по прикриване на безобразията на изпратилото я правителство, от което комисарката по електорални причини се разграничаваше само от ВИП залата на софийското летище. По същото време, когато политици от опозицията, депутати, журналисти, общественици и просто граждани алармирваха ЕК и ОЛАФ за станишевите безобразия, Кунева определяше сведенията от тези източници като „несериозни” и фактически заблуждаваше своите колеги в Брюксел. Не случайно един от тях заяви неотдавна : „Ние имаме тук комисар от България, но България няма свой комисар в Брюксел”. (изказването му бе цитирано в изданието на ЕК „Ню Юръп”)

Кунева обаче не желае да понесе никаква политическа отговорност от своето съдействие на станишевото правителство, както и от бездействието си в критични за България моменти. Тя твърди, че има моралното право, както и цялата компетентност да бъде отново комисар! Същевременно Кунева не само никога не се противопостави на катастрофалните действия на кабинета, на който беше член, но до края на съществуванието му се ползваше с неговата изключителна протекция. За сравнение мога да припомня, че в друга драматична за страната ситуация – виденовата криза – няколко висши български дипломати не се побояха да разкрият на нашите партньори в Брюксел, Вашингтон, Лондон и Париж, истинската картина на политически и икономически срив от периода 1995 и 1996 г., заради което, естествено, всички бяха уволнени от кабинета Виденов.

В тази светлина чудновато е схващането на Кунева, че може да се постави над реалната политика на правителството си и да разполага с някакъв собствен политически авторитет на фона на срива на същото това правителство и на собствената си партия.

Заради политическата хигиена, необходима при една реформа, каквато се надяваме кабинетът Борисов да осъществи, изключително важен сигнал е премахването на илюзорния авторитет на Кунева като някакъв феномен, идеята за какъвто тя и лобистките кръгове зад нея се опитват да наложат с всякакви, недотам етични средства. Кунева беше и остава един изкуствено създаден политически сурогат, инструмент на интереси, които тепърва ще има да се осъзнават и осветляват.

С назначаването на един политически силен, несъмнено компетентен и облечен в електорално доверие комисар, какъвто кабинетът Борисов несъмнено може да излъчи, България може да извоюва една изключително важна позиция в ЕК, перспектива за силна и ефикасна връзка на правителството с Брюксел. Във времето на сегашната криза това обстоятелство може да се окаже спасителен пояс, който никакви лични амбиции не трябва да се опитват да присвоят.

Публикувано в Uncategorized | 9 Коментари »

Кой храчи върху Мадона

Храчките върху Мадона в българската преса позасъхнаха, въпреки че седмичните издания продължават словесната лапидация, организирана по повод нейния концерт в София.

Едни заплюха Мадона с видимо сладострастие заради нарушение на морала, други с фалшива набожност заради православието, трети от неприкрито женомразство, а най-голямата част от завист. Блудствената оргия, извършена в продължение на седмица върху сянката на звездата, която впрочем нито разбра за нея, нито някога ще се заинтересува от това обругаване, приличаше на старателно подготвен ритуал по екзорсизъм, участниците в който не съзнаваха, че единствени обладани от дявола бяха самите те. Как се случи така, че Мадона обедини за кратко несъвместими при други обстоятелства медии и отделни техни представители в общо движение с полит-морал-клерикален характер, което дружно се опълчи срещу кралицата на попа? Ще спестя на читателите цитатите с вулгарни епитети и описания, изскочили от неосветени мозъчни локви на воайорското съзнание или на брутален, мачистки манталитет на този или оня автор, но ще се опитам да дам поне едно от възможните обяснения на този акт на вербална агресия, която не само концертът, но и самата Мадона предизвика.

Ако съдя по публикациите, към певицата бяха предявявани претенции да пее като Мария Калас, да танцува като Баришников, да е влиятелна като Обама, религиозна като папа Бенедикт, благодетелна като майка Тереза и комуникативна като Опра Уинфри. Трябвало да се ръкува с всички, естествено най-напред с правителството, трябвало да посети културните ни забележителности, също така да се заинтересувала от положението на ромите, на инвалидите и прочее, а в знак на уважение към страната ни – защо да не опита българските гозби и дори да гостува поне на предаването „Здравей, България!” Напълно сериозно Мартин Карбовски я укори, че не се е срещнала с правителството или поне с циганската общност, може би за да деблокира спрените еврофондове или най-малко да сложи етнически ред в ромската махала. Друг негов колега напомни залитанията й по кабалата и също така сериозно призова православните християни да я бойкотират. Симпатичният Милен Цветков намери дефекти в гласовата й подготовка, а хореографските й умения наподоби на гимнастика. Четвърти с лицемерието на тартюф сбърчи вежди заради провокативните й жестове и (опазил Бог!) – сексволности с жени!

Всичко това се случва в страна, в която вилнее чалгата, силиконените мадами на Пайнър реват простотии в усилвателите и не могат да мръднат задниците си поради проблеми с теглото, България се посрамва като за световно на Евровизия с недоразумението човек-глас, а за най-голямо постижение на българската попмузика е обявен платеният с чужди средства концерт на „първата дама”Лили Иванова в „Олимпия” пред има-няма 1000 човека!

Защо тогава господа-другари от медиите толкова се дразните от Мадона? Може би защото Мадона не е звезда, а институция, театър, представа за шоу в най-високото измерение на професионализма, не само „продукт”, както твърди Карбовски, но и индивидуалност, която личи отвсякъде, с каквито и очи да я гледате?

Мисля, че я мразите, защото не е възможна в посредствения свят, в който всички живеем, и от който вие самите тайно се срамувате, но не желаете да го напуснете или промените, защото е единственият комфорт, с който разполагате. Понеже сте суетни, желаете този комфорт да бъде разпознат като истински лукс на медийна среда, на шоубиз или на друга „творческа” дейност, в каквато се изявявате. Мадона със своя безкомпромисен професионализъм, с желязната си артистична дисциплина и невероятен по своята модерност спектакъл е отрицание на всичко това. 60 хиляди го разбраха и за много от тях критериите за шоу вероятно ще се променят. Това вече реално заплашва жалките спектакли тип „биг, вип” и всякакъв друг тип брадъри и систъри, основа за вашия комфорт на медийни дилетанти.

Затова, моля ви, не плюйте срещу Мадона! Вятърът обръща храчките срещу самите вас.

Точно преди 80 години в София е гостувала Жозефина Бейкър (на снимката). Концертът (или концертите й) са били във Военния клуб. От моя дядо съм слушала разкази за това, как софийските франтове са чакали екзотичната красавица от ранни зори пред входа на хотел България, за да я съпроводят като дълга, възторжена тълпа по Царя. Концертът й бил изключително преживяване, неповторимо във всякакъв смисъл. Включително и затова, че десетилетия никоя друга звезда не посетила България. По известни на всички ни причини!

Трийсет години след Жозефина Бейкър в София е трябвало да дойдат „Бийтълс”, но ДС решило, че това посещение ще бъде вредно за народа и го осуетило. След това над България се спусна мъглата на безкрайната скука на соцпопа и на „Златния Орфей”. Та и до днес!

Затова не плюйте срещу Мадона, моля ви! Обичайте я, дори само заради жеста й да дойде тук. Този жест дава надежда, че и други могат да я последват и че слушателите на нейния единствен и уникален концерт у нас няма да разказват за случката на своите внуци като за някаква фантастична измислица от времето на прехода.

Публикувано в Uncategorized | 65 Коментари »

Машината за мераци на бившия цар

Леа Коен
Машината за мераци на бившия цар

Столичен ежеседмичник, който отдавна работи (безкористно!) по изпитаната схема „Да превърнем мераците на любимите ни политици в действителност” сътвори преди дни следната обявена на първа страница „новина” : „Царят става съветник на Бойко, оставят му имотите срещу външнополитическите контакти”.
Предполага се, че развълнуваният от тази новина читател ще остане разтреперан пред щедрия бартер, който бившето величество и бивш министър председател Симеон Сакскобурготски се опитва да внуши чрез материала на първа страница, подготвен от подопечни негови р(у)портерки.
Повече от десет години (та и повече) популярната преса разгласява слухове за невижданото международно влияние на бившия цар. Невидими с просто око, резултатите от него остават и до днес утопична фикция, тъй като самото влияние е чиста мистификация, изработена в същата политическа реторта, от която излезе като отровен газ и царското движение.
Козът с кодово название „царски международен авторитет” бе представян като най- силната карта в царския хазарт, но по традиция и тя се оказа блъф. Рупорите на царя твърдяха, че след неговото политическо завръщане България щяла да стане Шан-з-Елизе на европейския и световен политически елит, Врана, своевременно върната на величеството – притегателен център от планетарен мащаб, а световните икономически центрове щели да насочат своите антени към новия балкански „тигър” с невидима корона на главата. Действителността се оказа доста по-различна и за жалост не само разочароваща, но и отегчителна за целия народ, повлечен да участва в гигантския мегаспектакъл на най-голямата политическа измама в новата българска история. „Елитът”, който направи златна във всякакъв смисъл до страната ни пътека, се състоеше главно от членове на бившето царско семейство и техни приятели, които запушвайки гнусливо нос, подобно на техния прадядо Фердинанд, бързо бяха разбрали, че големи пари се правят от голяма простотия, а нито едното, нито другото липсваха в държавата, приписана им за отечество. Международните връзки на царя бяха чисто светски и си останаха такива. Учтиво канен в миналото на светски сватби, годежи и погребения в кръга на монархическия европейски клуб, но винаги с покани за „галерията”, както подобава на бивш цар на настояща република, той все пак успя да мине по няколко червени килими в новото си политическо качество, повеждайки след себе си и членовете на цялото си семейство (синове, дъщеря, снахи, зетьови и т.н.), за които дипломатическият протокол дотогава също предвиждаше най-скромно място. Екзотичното му ново политическо амплоа, необичайно за член на макар и бивша царска фамилия, бе еднократно отразено в рубриките „любопитно” на световните медии, след което те напълно забравиха за него. В качеството си на министър-председател, Сакскобурготски прекрачи официалните прагове на Страсбург и Брюксел и дори успя да си присвои успеха от присъединяването на България към НАТО и ЕС, за което години наред бяха работили други политици.
Но бившият цар не осъществи нито една самостоятелна политическа инициатива и нито един политик не посети България заради него самия. Щедрото гостоприемство на държавни разноски доведе в България в замяна на това доста приятели на неговите синове, някои от които оставиха подозрителни следи в оспорвани от ЕК заради съмнения в корупция проекти (магистралата Тракия, детската болница и др.) Доведе (също на разноски на държавата) и куп случайни туристи с титли, включително целия клас от негови и на Мария Луиза съученици от Колежа в Кайро, които се дивяха на щедрото гостоприемство на особата, платено от джоба на българския данъкоплатец.
Дали внезапното (само)предлагане на Симеон и откровено заявен бартер не крият неразкрити досега негови възможности? Дали по стар навик не крие в ръкава си някои скрити карти на външнополитическо влияние, които е запазил за „черни дни”? Обещаните в миналото от него все по-близки контакти с Великобритания (където били братовчедите му ), с Германия (родно място на Кобурготите), с Испания (една от многобройните му родини) така и не се състояха нито в политически, нито в икономически смисъл. Първата и втората бяха едни от най-енергичните противници за приемане на България в ЕС, а в Испания българите са споменавани (за съжаление доста често) само във връзка с вилнеещите там банди от крадци на коли и фалшификатори на кредитни карти.
Правителството на Симеон стана международно известно единствено с обвиненията в корупция. Пикатна добавка към тях беше широко раздуханият неотдавна в европейската преса скандал с неговия братовчед Виктор Емануил, обвинен във фалшификации, търговия с руски и източноевропейски проститутки и корупционни сделки, най-впечатляващата от които (според признание на самия италиански братовчед на Симеон) беше свързана с България и със самия Симеон. След този „принос” към българския имидж бившият цар засрамено май се скри в щедро върнатите от собственото му правителство дворци и гори, които яростно брани срещу посегателства.
Е, този ли международен авторитет вестникът с неясни лобистки функции желае да пробута на Бойко Борисов? Специализирано в политически интриги, изданието предлага „в пакет” и доверената на Симеон Меглена Кунева, тиражирайки за пореден път плиткоумната лъжа за „застъпничество” на Барозу, който, ако се вярва на публикацията, нямало да може да си състави Комисията без нея.
Попитан за коментар към тази откровена и съчинена на тъмно дезинформация, Бойко Борисов е отговорил : „Царят щеше да направи най-добрата услуга, ако беше излязъл от коалицията и тези кражби, които сега установяваме, не бяха станали. Ако тогава беше използвал външнополитическите си контакти да обясни какви крадци има в България…Той можеше да направи най-важното – да се спести една година кражби..”
Макар и поместено далеч от заглавието и не на първа страница, това изявление на премиера дава ясен отговор за шансовете на поредната царска мистификация, изработена от медийната му машина за мераци…

Публикувано в Uncategorized | 63 Коментари »

Несъстоялото се покаяние на Станишев

Леа Коен

Несъстоялото се покаяние на Станишев

Политическото падение на Станишев и неговата партия  очевидно не е завършило своя окончателен цикъл, започнал с последните парламентарни избори.

След като грижливо подготви разрива си с Европейския съюз и с Европейската комисия, Станишев се превърна в най-(само)унизеният български политик, обръщайки се към същата тази комисия за помощ при евентуални преследвания срещу нарушили законите негови министри и съратници.

. “Ако това настъпи – заяви бившият премиер- ще бъдат информирани европейските партньори на България, тъй като времето на Бай Ганьо отдавна отмина”

С присъщата на партията му ловкост  да превръща и най-незначителната информация в дебела, опашата лъжа, само с това посредствено изречение сексимволът на бившето вече правителство СС е изрекъл няколко лъжи и най-малко една дезинформация.

Онова „това”, за което хленчи СС, Румен Петков се опитва да изкара политическа чистка, което си е чиста лъжа. Кражбите и корупцията нямат цвят, дори той да е червен. Още повече, че от смесването на червено-жълто-зелените кражби на европейски фондове, държавни облигации, цели магистрали, гори и дори един връх, беззаконието на тройната коалиция доби бозавия цвят на онова вещество, което народът гнусливо нарича „лятна детска”, отвратено запушвайки нос. Ако се случело Гагузов, Мутафчиев, Масларова, Юруков, Орешарски, Чакъров, Цветанов (не Бойковия!), Кабил да бъдат най-после изправени пред съда заради кражби, корупция и други дребни беззакония, облагодетелствали ги с милиони, на които целият народ се диви вече четири години, Станишев заплашва да  звъни по петолъчката в Брюксел, в Страсбург, а защо не и във Ватикана!!! Само че бившият прайм М. умишлено забравя, че Брюксел отдавна затвори за него тази превилигирована за „партньори” линия и даже все(ки)отдайната Меглена Кунева, която напоследък забравя свенливо да се похвали веднъж седмично според установена от самата нея цикличност, с „подкрепата” на Барозу, не е в състояние да направи нищо за изпадналото в беда коалиционно другарче.

Тъй като партийната памет на Станишев, а също и на обслужващите го доскоро медии, е доста къса, нека припомним  агресията, която Станишев лично организира срещу ЕК през ноември и декември 2008 с помощта на същите тези медии. Въпреки предупрежденията на  Франц-Херман Брюнер, на ЕК, на писмата на Майкъл Лий и на всички дипломатични и не толкова действия, предприети от Брюксел, Станишев и целият му кабинет избраха не просто конфронтационно с ЕК поведение, но действия на революционни герили, твърдо решени да вдигнат във въздуха вражеската централа Брюксел. „Колко е несправедлив Брюксел към София”, викаше на всеуслушание Станишев. .„Отношението на Брюксел носи политически рискове от екстремизъм” (пак той). „Никога няма да приема ,при никакви условия….” И т.н. и т.н. Тези декларации бяха съпровождани и с дебело скроени лъжи от типа на „Нямаме никакви основания да смятаме, че българската финансова и банкова система са инфектирани от американската болест, увери Сергей Станишев германските предприемачи. Това е резултат от разумната и предвидлива политика на правителството, допълни той.”

 Истината беше напълно различна, но всеки, който се опитваше да я разкаже в Брюксел, бе таксуван като предател, а защо не и шпионин. Станишев бе напълно забравил, че страната ни е вече членка на ЕС и брюкселските чиновници събираха независима информация по напълно легален начин и напук на желанието на кабинета. По същото време обаче служители на Олаф получаваха директни заплахи в София по време на извършвани от тях проверки (невиждан за Брюксел прецедент!), а посещението на пратеника на Барозу Майкъл Лий през декември 2008 г. след съобщение за спиране от ЕК на близо един милиард по вина на правителството на Станишев, бе съпроводено с организиран от пресслужбата на премиера медиен линч върху брюкселския представител. Тази пресслужба (за която, както сега разбираме, бил работил един особено прелъстителен младеж, син на афгански милионер ) изработила клеветнически скандални текстове срещу брюкселския пратеник още в деня на пристигането му и ги спуснала директно за публикуване на съответните „независими” медии (включително тъй наречените безплатни вестници, създадени предизборно за кратко). Трябва да кажем, че един единствен вестник „Сега” не допусна организираното на най-високо равнище просташко оплюване и го порица силно.

Всички отдавна разбрахме, че Станишев е преди всичко некомпетентен. Но той изглежда не е и дотам умен, щом не е проумял последиците от собствените си антиевропейски действия, давайки вид, че вярва статутът му на бивш министър председател да му предоставя някакви възможности за контакт с цитаделата, която неотдавна се опитваше да взриви с набързо приготвен от партийни талибани коктейл  Молотов. Политическа чистка? В Брюксел отдавна са наясно, че политическият тайфун на тройната коалиция не само помете всички направени преди него назначения в държавната администрация, но ги замени единствено с постораздаване по обявена от нея самата схема 8-5-3, чрез която клановете й повсеместно окупираха всички държавно платени длъжности, стигайки до директорки на училища и детски градини.

Когато Станишев споменава в цитираната в медиите заплаха общо взето симпатичния и инициативен българин Бай Ганьо, осмелил се в началото на българското икономическо възраждане да отнесе своите дисаги из цяла Европа, за да търси пазари, експремиерът поредно накърнява българския национален дух. Бай Ганьо, присмехът над когото се е превърнал в национален спорт за нечетящи политици като Станишев, няма защо да бъде поставян на стълба на моралния позор. Там Алеко Константинов е заковал други герои, Гочоолу и Дочоолу, автори на платени и купени избори, които по-прилягат на маниерите на тройната коалиция начело със Станишев. Бойко Борисов, чието качество да се изразява кратко и ясно оценяваме все повече, направи коментар, който се изкушавам да цитирам: „Засрами се, Станишев” .

Наистина, защо не го направите, господин Станишев?  Поне опитайте! Може вашият жест, макар и ненужен, да бъде оценен като морално разкаяние за опропастената по ваше време държава и население. Неотдавна споделихте, че особено ви харесва филма „Покаяние”. Както сам разкрихте по този културен повод, развълнувал вашата чувствителна към съветското кинонаследство душа, „Филмите са не само, за да ги гледаме, а и за да си вземаме поука от тях”.

Публикувано в Uncategorized | 10 Коментари »

За някои предразсъдъци, които дебнат в литературата

Леа Коен

За предразсъдъците , които дебнат в литературата

(Отворено писмо до Светлозар Игов)

Здравей, Светльо!

Прочетох с интерес обзорната ти студия за „новата българска литература” и бих желала да изразя някои несъгласия с твоя текст. Тъй като студията представлява част от историческа книга, която предстои да бъде издадена, съществува риск както твоите заключения, категоризации и „дискурси”, така и моите несъгласия да придобият по-траен и продължителен характер, отколкото се предполага при една рутинна журналистическа публикация.

Преди всичко, бих искала за пореден път да ти изкажа уважението си, основано на убеждението ми, че не си конформист, а честен анализатор на среда, която познаваш.

1.Прави ми впечатление обаче, че съвременната „подредба” на „новата българска литература”, както я представяш в студията си, е точно толкова институционализирана, колкото и „старата”. „Новата” е заела всички организационни форми от „старата”, приносът й е в удвояването и утрояването (два съюза, две катедри, два „литературно-критически” центъра, две, та и три „национални” награди, платени между другото с едни и същи средства и т.н.). Фактически тя не е внесла за 20 години никакви промени нито в начина на функционирането си, нито дори в структурата. Организирана е групово в привидно враждебни лагери, които обаче дружно си разделят държавни субсидии, строго съблюдавайки „правилното” разпределение на облаги от всякакъв характер („дотации”, награди, а в последно време дори и на творчески звания и медали). Запазила е всички белези на „естаблишмънта”, от който, а според него самия срещу който е произлязла, само основните му участници са йерархично разместени. Бившите „революционери”от преди 20 години са се превърнали с малки изключения в копия на още по-бивши скучни авторитети, чиито места са заели. За каква „новост” тогава става дума в твоята историческа категоризация, обоснована единствено с една извънлитературна дата – годината 1989? Механичното пренасяне на политически дати и събития (9 септември, 7 ноември и прочее) върху явления от кръга на културата е печално известна методология от недалечното минало, чиито последици ни са добре известни и нямат нищо общо с културата и в частност с литературата.

2.Както и във времето, което сега всички дружно громим като тежко интелектуално робство, на което сме били жертви, и днес литературният естаблишмънт има нужда от задължителна норма. Каква е разликата между така обременителния в миналото „соцреализъм” , от който всички вкупом се отрекоха в нощта на 10 срещу 11 ноември 1989 и превърнатият днес по почти комичен начин в догма „постмодернизъм”, за който самият ти признаваш, че не е много ясен като тенденция? Имам право да задам този въпрос, защото започнах да пиша белетристика след цитираната съдбоносна дата, а и защото още преди нея си позволих дързостта да се усъмня в в „светото миро” на соцреализма (виж броевете на в. „Народна култура” от 1987 и 1988 г.). Ами то и соцреализмът не беше много ясен, та го търсеха със свещ .Когато нормативността в литературата се запази, характерът на тази нормативност или задължителност е просто детайл. Калъпът остава и каквато и форма да му бъде придадена, всичко, което излезе от нея ще бъде…по калъп. Точно както и се случва днес. . Това че преди десетина години няколко млади автори, сами продукт на културната изолация, се сетиха  за постмодернизма, си е техен личен избор и предпочитание. Но по силата на простото обстоятелстнво, че зае място не само в литературата, но преди всичко в литературния естаблишмънт, тази група се опита и продължава да се опитва да установи унифициран, декретиран, естаблишмънтизиран начин на писане. Прави го не с литературни средства (читателски успех, големи тиражи, интерес в чужбина), а чрез добре познатите от миналото методи на естаблишмънта да налага и да се налага.  Сменен е само кръгът от избрани, призвани, припознати или просто познати. Тъжно звучи, когато най-големият комплимент, приписан на една творба е нейната „постмодерност”, както и най-големият упрек е липсата на такава. Йожен Йонеско казва : „Когато искаш да си в крак с времето, вече си закъснял”. За съжаление постмодернизмът в литературата, както деконструктивизмът в архитектурата и авангардизмът в музиката, не успяха да дойдат в българския културен живот, когато им беше времето по обясними причини на изолация. Тенденциите в литературата днес са други. Нито един от големите, утвърдени през последните 20 години литературно успешни автори не е обвързан с цитираната или с която и да било друга догма. Примери много! Йозеф Кертеш, Амос Оз, Абрахам Йехошуа, Джонатан Литъл, Уилям Уолмън, както и новия феномен Стиг Ларсен с трилогията му „Милениум” – истинско издателско чудо с невероятен читателски успех. Всички гореупоменати пишат и написаха просто значителни романи : обемисти, обстоятелствени, пълни с идеи, с исторически анализи, с рефлексии от съвременността, с преоткриване на миналото, с търсене на общозначимото и на общовалидното. Въобще книги, големи във всякакъв смисъл (не говоря за дебелината на романите на Амос Оз, Дж.Литъл, У.Уолмън и Стиг Ларсен). В тях липсва нарцисизъм, автопсихоанализа, емоционални гърчове и опити битовото да се представи за битийно, с каквито за съжаление изобилства литературата на „младото” и вече добре „естаблишмирано” наше литературно поколение. При това, забележи, с изключение на Литъл и Уолман, останалите са представители на „малки” литературни нации, но броят на продадените и прочетените екземпляри от техни книги многократно надхвърля населението на родните им страни. Което показва, че чудеса са възможни, дори в литературата. За съжаление такова чудо засега само предстои за българската литература, дано да го дочакаме…Литературната ни среда обаче е толкова душна, толкова пълна с предразсъдъци, толкова склонна към „наказателно” отношение към неоторизираните от постмодерните аятоласи и аятоласки текстове, че се съмнявам това чудо да се случи скоро.

Не мога да разбера как човек като теб, който в миналото намираше сили да се противопостави на догмата, днес примирено я възприема и дори сам я прилага в категоризацията на явленията в литературата.

3.Ще ме прощаваш Светльо, но като четох твоята студия с обстоятелственост на телефонен указател, имах чувството, че точно както в указателя си се старал да не пропуснеш никого, когото си срещнал по академическите коридори и аудитории, където се разхожда, кове и закалява новата българска литература. Онези, които не си прекарват времето по споменатите места, нямат честта и привилегията да попаднат нито в твоите, нито на колегите ти, професори,  литературни разбори.

Въпрос на полезрение.

Но въпросът не е само във физическото, а преди всичко в духовното полезрение. За него става дума и на него бих желала накратко да се спра.

Странна класация на автори си избрал, която наподобява една почти милиционерска категоризация, за която бях забравила. Най-напред почтено се изброяват „членовете на профсъюза”, както би се изразил Остап Бендар, а след това всички останали. Вярно, покойният Георги Марков не е член на профсъюза на „постмодернистите”, слава богу, че не си го забравил. Но пък е гениален писател и заслужава малко повече от един ред. Бих го сравнила с Амос Оз. Всъщност неговите „Задочни репортажи” представляват един гигантски автобиографичен роман, чиято изящна стилистика сигурно не ти е убегнала.

Обясни ми, какви са тия „писатели – емигранти”? Писателят е просто писател, независимо къде се намира физически! Да не би Солженицин да е писател – емигрант? Или Томас Ман? Или Набоков, който пише на руски, но живее под американско гражданство на брега на Леманското езеро в Монтрьо? Нито един от тях не се е откъснал и за миг от литературните си корени, въпреки че и тримата са прекарали десетилетия в Америка. Как изобщо могат да се прилагат гражданствено-политически категории към субектите на литературата? Те са монади, планети, уникати, които нямат място в гражданския регистър. Та Елиас Канети е живял само първите си 5 години в Русе, но е написал най-красивите 80 страници, посветени на този град, от Цюрих! Въпросът за духовната, включително национална принадлежност е личен избор и решение на автора. Дори отдалечен  на хиляди километри, той може да напише остронационален сюжет (като сърбина Давид Албахари) или глупава, националистическа книга (като Никола Николов). Както и може като Карл Май или като Станислав Лем никога да не напусне родното си място, а де се озове я при индианците, я даже в Космоса.

В тази връзка много ме изненадва, че малко пренебрегваш двама от най-успешните български автори в чужбина – Димитър Динев и .Илия Троянов, за които чуждестранната критика не скъпи похвали. Макар да пишат на немски (слава богу, книгите им вече съществуват и в български версии), те са дълбоко свързани с проблемите на българите, където и да се намират те. Същата работа с Юлия Кръстева и с Цветан Тодоров, интелектуалци, които придадоха световна проекция на българското мислене.. И за четиримата си отделил място, колкото да изпишеш имената им. Като в телефонен указател. Ще излезе верен подлият слух, че най-блестящите български интелектуалци не ги броят за нищо у нас. Направо казано, завиждат им. Твои колеги не се свенят от авмона на професорската си глупост да ги громят дори. Тъжна работа! Не казвам, че ти им завиждаш. Но дали от леко конформистка солидарност с действителните завистници си се въздържал да им отдадеш мястото, което заслужават в йерархията на литературата като цяло, в частност и в българската? Цветан Тодоров бе определен миналата година за „европейски интелектуалец на годината”. Получи престижната испанска награда „Астуриас”, не остана европейски голям вестник, който да не му посвети литературната си страница. Не си спомням дори дали литературните среди в България  обърнаха внимание на този факт, по същото време те бяха заети да ухажват една напълно незначителна, конюктурна еврокомисарка и дори я направиха председателка на жури на литературен конкурс! Е, това не те ли впечатлява поне малко? Мен ме възмущава дълбоко. Това беше една от причините, поради които се обявих против наградата ВИК, която в момента представляваш : заради нейната ограниченост, откровено интригантство и съмнения за корупция (или хайде да го наречем с евфемизма „конфликт на интереси”), както на патрона на наградата, така и на някои от досегашните членове на журито.

4.Като стана дума за чуждестранна критика, бих желала да направя някои уточнения. Още Балзак е описал в „Изгубените илюзии” литературните интриги и зловещата роля на критиката, използвана понякога като наемен убиец с перо. Крайно поучително четиво! И за литературоведи,  и за писатели, и за главни редактори на културни издания. Днес обаче, за разлика от българската, френската литературна критика се държи доста прилично, може би поради съзнанието, че дълго време френската литература линееше въпреки ежегодните Гонкури, Фемини, Френски академии и прочее награди. Следя литературните страници на големите западни вестници като Льо Фигаро, Нойе Цюрхер Цайтунг, Ню Йорк Таймс. Искрено се радвам, когато видя похвали за български автор. Само че това се случва изключително рядко. Толкова рядко, че няма как да не бъде забелязано. На два пъти през последната година четох много похвални статии за немските издания на Владимир Зарев и истинска „еложна”(както се казва на френски) статия за последния роман на Анжел Вагенщайн. Не мога да скрия недоумението си, че тези отзиви са останали напълно незабелязани както от теб, така и от твоите колеги и от цялата „литературна” критика, която ги отмина с презрение. Включително и ти, тъй като дори не си споменал Зарев в своя обзор, а на романа на Вагенщайн си прикачил напълно неподходящ епитет. На него ще се спра в следващото си несъгласие.

5.Литературната принадлежност на един автор се определя от няколко неща, но най-напред от езика. В тази връзка не мога да отмина едно използвано от теб определение, което истински ме озадачи.

„Бих отбелязал - при всички вътрешни различия като тематика и поетика - като особен литературен кръг в новата българска литература “еврейските романи” на Виктор Барух, Анжел Вагенщайн и Леа Коен.”

Е, това свое изречение бих те помолила най-приятелски да ми разясниш, защото нито едно от разясненията, които аз самата си давам, не ме удовлетворява. Става дума за трима български автори, български граждани, пишещи на български език. Романите ми са национално хетеролитни, както е и българското общество, основните сюжети и герои са български, тук таме се мяркат евреи, цигани, руснаци. Ние (тримата споменати автори) сме деца на големи градски конгломерати като София и Пловдив, където националната смес е ежедневие и огромно богатство. „Мулти-култи”, както казват с известна завист германците. И там свършват приликите. Само чеда на цитираните етнокултурни центрове могат да опишат тяхното разнообразие. Това не е по силите на автор, роден в Родопите, в Лудогорието или израснал просто в Младост. Въпрос на родова привилегия. Какво трябва да значи тогава определението „еврейски романи”? Такава дискриминационна квалификация е непозната и немислима в европейската и в световна литературна критика. Никога не е била употребена по отношение  на Франц Кафка, Томас Ман, Йозеф Кертеш, Елиас Канети, Стефан Цвайг и десетки други заради еврейския им произход.(С изключение на един кратък период, за който не искам да споменавам, и който няма нищо общо с нашия дебат.) Един от най-успешните френски писатели Марк Леви си живее в Лондон, но пише на френски, издават го във Франция, филмират го (редовно) пак там и го четат, почитат, хвалят и понякога ругаят като ФРЕНСКИ писател. Същата работа с едноименника му, известният философ Бернар-Анри Леви. Питам се тогава, заради какво в лично качество попадам в някакво измислено литературно гето? Дали не съществува у нас някъде на скрито общ литературен предразсъдък към родовите еврейски корени? Имам известни основания да задам такъв въпрос, въпреки че рискувам някои „доброжелатели” да ме обвинят в „еврейска параноя”. Наскоро четох например една скандално снизходителна рецензия от Милена Кирова за „Черната кутия” от Амос Оз, в която такъв предразсъдък беше експлицитно заявен в най-груба форма. Професорката-критичка беше открила странна зависимост в гениалния семеен роман на Амос Оз между „еврейски кръв, пари и съдба”, като само бе пропуснала да цитира, че това несъвместимо от гледна точка на юдаизма одиозно съчетание е една от философските измишльотини на класическия антисемитизъм. Далеч съм от мисълта да те обвинявам в подобен грях, тъй като лично познавам и  теб, и идеите ти на просветен демократ. Но не мога да приема за валидна една литературна квалификация, определена по расово-национален признак.

6.Като стана дума за „гето”, нека спомена още един проблем, който си премълчал, въпреки че е от значение за българската литературна ситуация. Менторите на съвременното българско писане, естаблишмънт, се изживяват за жалост понякога и като белетристи. Няма лошо, щом намират средства да се издават (обикновено това става с парите на разни университетски програми или на държавните фондации)! Както сам казваш, всички са заразени от страстта да пишат, защо те да правят изключение? Само че от авторитарната позиция на естаблишмънт те желаят в другата си битност на белетристи да се ползват с имунитет на недосегаемост за критика. Да участват в конкурси и да получават награди, макар при други случаи сами да са журирали същите тези конкурси. Въобще да обитават едно създадено от и за тях привилигировано литературно гето, нещо като сиантоложки кръг. Тази амбивалентност създава много деликатна ситуация около съсловието на „литературоведите-белетристи”, защото от началническите си позиции в естаблишмънта те се опитват да утвърждават с доста спорни средства авторитета си на „писатели” с всички последици от това. Съвсем наскоро в пресата беше изнесен скандалният факт за позорен бартер, извършен с държавни средства, между директорката на Народната библиотека Боряна Христова и зам.министърката на културата Надежда Захариева,  чиято цел са били превод, издаване и предлагане за международна награда на техни текстове. Скандалът предизвика всеобщо обществено възмущение, но цялата литературна гилдия гузно си замълча заради началническите пълномощия на двете персони (едната-редовен член на литературни журита, а другата- с големи финансово разпоредителни права точно в областта на литературата.) Но да се върна на „литературоведите-белетристи”. Извън чисто морално-етичния аспект последиците от тяхната литературна комбинаторика са две. Първо, задръстват с бартерно „договорена” продукция литературата, което я задушава, и второ пречат дори на самите себе си да се изявят пълноценно в областта на литературознанието(за което получават заплати и звания), както това почтено правят други, които предпочитат да останат „чисти професионалисти”(Михаил Неделчев, Елка Константинова, Владимир Трендафилов). При това, доказвайки, че за литературата може да се пише не само  скучно и на сложен, наукообразен жаргон, а интересно и дори забавно.

Литературознанието (както музикознанието, изкуствознанието, театрознанието) е богата и интересна професия. Нейна основна цел е образованието. Имала съм възможност да видя как се преподава тази дисциплина в американските университети. Ключът към разбирането там на един автор е позитивизмът, почти непознат в българската културна среда, разкъсвана от лични противоречия, нелоялна конкуренция и открита взаимна омраза. Въпросният позитивизъм се култивира и  съдържа известна доза скромност пред творчеството като професия. Той задължава един литературовед да отдаде повече значение на творчеството на Георги Марков, отколкото на изследователя на „случая” Георги Марков, както това се е получило например в твоята студия. Защото вярно е, че не всяка белетристика е литература, но и най-добрата критика не е творчество, а само негово огледало. Картината, която виждам през твоето литературоведско огледало, е на една доста сива литературна действителност, подредена с казармени средства и охранявана от пазители на догмата, които с нещо ми напомнят прословутите ирански „басиджи”. Тази картина не ме изпълва с радост и с особен ентусиазъм.

С искрено уважение,

Леа Коен

Публикувано в Uncategorized | 3 Коментари »